КОНФЛИКТНИ РАЗЛИЧИЯ В СЪЗНАНИЕТО – РАЗГОВОР С ПРИЯТЕЛКАТА МИ НАТАЛИЯ

С Наталия бяхме приятелки повече от четири десетилетия. В младите си години тя се омъжи за англичанин и остана да живее в Англия. Фактически за мен винаги е било ясно, че тя бе кармично предопределена да живее там, защото в България завърши американски колеж, но мечтите є бяха свързани само с Англия. Приятелството ни продължи през всичките тези години, през граници, чрез писмена връзка и издържа не един опит и интриги от приятели и роднини да ни скарат. Наталия (галено я наричахме Нети) беше в течение на всичките перипетии и борби в моя труден творчески живот на Запад, докато все още бях с български паспорт и понасях всичките ограничения на моралния си избор да остана българка. Тя от своя страна също геройски се бори в житейския си път и успя да си създаде стабилност и материална сигурност, дори уреди и живота на сина си, успявайки да го прибере при себе си в Англия в най-трудните за измъкване от България години.

През последните пет-шест години тя всяко лято се връща в България по за един или малко повече месеци и намира въодушевление и сили да се види с всичките си роднини и приятели от миналото. Разбира се, аз също се виждам с нея веднъж или два пъти при тези посещения. Още при първото ни виждане след дълга раздяла поне от 15 години, въпреки че не спирахме да говорим за спомени и преживелици от младежките ни дни, разбрах, че между нас е настъпила една непреодолима пропаст, създала се от различието в нашите мирогледи. Тя с апломб и бурно изказваше недоумението си как съм могла да зарежа такава успешна и творческа артистична кариера, за да се занимавам там… „с разни странни, окултни „тъпотии“. Аз є подарявах всяка моя нова книга и тя открито ми заявяваше, че едва ли ще чете „такова нещо“, но нейните приятелки българки в Англия проявявали огромен интерес – те щели да ги четат. И така, при първата ни среща неочаквано и за двете ни кръстосахме шпагите на съзнанията си и само в две-три хватки разбрахме, че стоим на непреодолимо разстояние по схващания и мироглед една от друга. Разумно решихме никога да не спорим по такива въпроси – религия, еволюция, материализъм, духовност, духовни науки, езотерично развитие и тям подобни, за да не си разваляме приятелството. Виждахме се за толкова кратко време, че би било жалко да унищожим това, което бяхме опазили, кажи-речи, половин век, заради разликите в светогледа ни. Веднъж взели това решение, ние никога не го нарушихме.

Всяка година при нейните идвания в България тя ме канеше на гости в дома є в Англия, изтъквайки, че всичките є приятелки от България вече са ходили при нея, дори по два пъти, а аз все още не намирах време да я посетя. Споменаваше, че преглежда всяка моя нова книга, но освен че винаги е ценяла моя интелект, не можела да си обясни откъде ми идват тези вдъхновения да пиша „такива неща“! Признаваше, че нейните приятелки „лудо“ ги четели и им се възхищавали, след което надълго ми обясняваше своя изцяло материалистически мироглед.

– Виж какво, Лиана, трябва да ме разбереш – заявяваше тя с искреното си желание да поясни своето отношение. – Аз постигнах всичко, което съм искала в този живот. Може да не е бог знае колко много, но имам свой дом, фактически къща, приятели, синът ми е с мен и има прекрасно семейство и деца… Срещам се с приятели, играем карти, правим си купони, гледам телевизия, отглеждам си цветя в градината… мисля, че имам всичко, което ми трябва. С две думи I am content. Доволна съм от живота си и му се радвам такъв, какъвто е.

Какво можех да є кажа! Разбирах я и за момента съзнавах, че това е нейното човешко право на избор и свобода. В същото време знаех, че ако є отида на гости, ще срещнем проблем в комуникацията, а и нямах време за такива дълги срещи.

Това лято Наталия отново дойде в България и се срещнахме първо у тях, в моминския є дом. Разменихме обичайните първи впечатления, въпроси за близки приятели, гледахме последните снимки на внуците є, дома є, след което решихме да отидем на вечеря заедно. Настанихме се в един недалечен столичен ресторант, който имаше приятна градина, а и времето беше хубаво. Докато вечеряхме, разговорът ни се въртеше около факта, че и двете лекувахме костната си система с едни и същи лекарства, но Нети заяви че не плаща нищо за тях, докато аз плащах 60–80 лева месечно за едното.

– Ама само за известни лекарства ли имаш привилегията да не плащаш? – недоумявах.

– Не, абсолютно всички лекарства за хора над шейсет години в Англия са безплатни.

– А ходенето по изследвания какво струва?

– Всички видове изследвания, след като си получил направление от личния ти лекар за даден специалист или болница, не струват нищо. Безплатни са всички лекарски услуги, здравната каса плаща.

– Невероятно! У вас явно и от Швеция е по-добре. Ами как стои въпросът с операциите?

– Операциите също са безплатни, но се налага да се чака месец, месец и половина, докато те вместят където трябва.

Умолявах я да се обади на няколко български телевизионни предавания, които течеха в момента, по повод безобразията с липсата на лекарства за онкоболните, за диабетиците и други животоспасяващи такива, при това с много високи цени, и да съобщи на нашите зрители как процедира здравната каса в Англия. Наталия обаче категорично отказа.

В това време телевизорът, по който предаваха някакъв мач, заглъхна заради започването на новините и ние можахме отново да разговаряме, без да се надвикваме.

– Все пак, Лиана, не ми е ясно защо оставаш да живееш в България? И аз съм българка и ме боли за всички проблеми и неуредици в България, радвам се, като си идвам, за да си видя приятелите, обичам си страната, но не бих могла да остана да живея тук. Как го правиш?

– Няма да ме разбереш, както и много други българи – отвърнах отегчена от въпроса. – Просто в България има много духовен живот, ако го търсиш. Имам среда от духовни съмишленици, докато в чужбина това трудно се намира. Материалната култура е атрофирала или по-скоро поставя на заден план духовните нужди и интереси.

– Да, но тук хората живеят под exsistence minimum…

– Така е – съгласих се веднага, – но има някои компенсации, които трябва да си отворен да ги забележиш – климата, слънцето, природата на България, храната е различна, а и хората. Хората, понеже са изстрадали, са по-човечни, откликват по-човечно при индивидуални или общи страдания, при бедствия… По-социални са като цяло. Българинът има друга душевност, такава, която се среща и в други изстрадали страни.

– Но хората тук са много прости, как иначе са допуснали да бъде толкова зле в България.

– Ооо, това е съвсем друга тема и не ми се говори по нея – отвърнах бързо. – Никъде по света не съм срещала толкова много и интересна интелигенция, каквато има в България, това мога да ти кажа аз от личен опит. Простотия има навсякъде, но у нас за беднотията ни носят отговорност управляващите, всички правителства на които народа възлагаше толкова надежди от 1989 година досега… Но затова пък България има велика история, народни светини и… някои „тънки“ неща, които, за да ги усетиш, трябва да си тук. Или както Учителят Петър Дънов казва: „Духът добре работи в България.“

– Аа, виж, няма да ти разреша да ми говориш на религиозни теми! – отегчено махна с ръка Нети.

– Изобщо нямам такова намерение – нали така сме се разбрали – отбранявах се аз. – Само искам да ти кажа, че българинът чете много, любознателен е, търси информация в широк аспект, пита, интересува се според нивото на съзнанието си. Ти четеш ли изобщо?

– О, да, много чета, но не точно книги. Книгите са загуба на време.

– Е, какво четеш тогава? – полюбопитствах.

– Ами много вестници, списания, следя най-интересните рубрики по телевизията – казват се много занимателни неща. Например научните канали. Мен лично ме привличат химия и биология и ако чета понякога книги, са все в тая област. Към това имам голям интерес, защото само науката обяснява как се е създал светът – без Богове.

Както седях с наведена глава, решена да мълча и приема каквото и да каже Наталия, само за да не влизаме в неравностоен спор, изведнъж вдигнах глава.

– Какво? Какво каза?

– Ами да. Само науката доказва как се е създал човекът и светът, без Богове. Впрочем няма нужда науката да ми го доказва, целият ми живот ми е показал, че такова нещо като Бог не съществува. Ако имаше Бог, защо допуска да се случват войни, природни бедствия и толкова нещастия по света между хората? Мога да ти препоръчам какво да прочетеш по тоя въпрос, за да разбереш какви глупости изучаваш.

Е, тук вече взех думата:

– Виж, мила моя, с тия няколко думи ти определи своето съзнание, което е диаметрално на моето. Значи, ако сме разумни, нека спрем дотук, иначе ще се скараме! Защото аз пиша книги точно заради опасността, която стои пред човечеството от такова ограничено мислене. Всичко мога да изтърпя и да разбера, че така си избрала да живееш и че интересите ти не включват духовност, но да слушам как тържествено заявяваш, че науката доказвала, че светът е създаден без Богове и че няма Бог – няма да търпя! Ами естествено е, щом си черпиш познанията от вестници, списания и телевизия, какво мога да очаквам!!! Но не ми препоръчвай аз какво да чета – това вече е срамота от твоя страна! Я най-добре да спрем да говорим поне за една минута и да се върнем на любимата ти тема – миналото ни.

Мълчахме няколко секунди, през което време Нети съсредоточено разглеждаше нещо в чинията си.

– В никой случай не искам да си разваляме безценното приятелство заради такива спорове – подхвана бавно тя. – Но ти, Лиана, вярваш, че има живот след смъртта и пишеш по тоя въпрос, а аз просто знам, че след като умрем няма нищо…

– Хайдее, пак започна! Ама млъкни, защото от нас двете ти трябва да млъкнеш. – Вече бях ядосана. – Защото, ако ти не вярваш, още преди хиляди, хиляди години е имало велики посветени и специални школи и подбрани хора са се обучавали в тайните на Всемира. Духовни учители са ни оставили ученията, които някога са били тайни, за създаването на човека, Земята, целта на еволюцията и прочие. Дори майка ми, която също като теб беше с материалистично мислене и вярваше само на вестниците и телевизията, все пак, живеейки с мен и виждайки, че само такива книги чета, в последните си години го прие. Да, прие, че човек не умира след смъртта. Е, от време на време казваше: „Да му мислиш, ако ме лъжеш! Все пак ти откъде си толкова сигурна, оттам никой не се е върнал?!“ Но на нея все пак с времето можеше да є се обясни, че всеки се връща оттам за ново прераждане, но не го помни. Искаше да є чета пасажи от тая и оная книга и умря без страх. Но с тебе!!! – ти си неразбиваема стена от предразсъдъци! Ами не помниш ли, че още преди двайсет и пет години ти писах от Дания, когато прочетох една книга, която фактически беше статистика, направена само от лекари, изпадали в клинична смърт. Не помниш ли колко възторжено ти писах тогава какво разказваше всеки един от тези лекари за своя личен опит по време на комата?! И това ли са глупости!

– Това, Лиана, пък са най-големите глупости – с равен спокоен глас отвърна Нети. – Аз съм била там и… знам, че там няма нищо.

– Къде си била? Къде там?

– Ами разказвала съм ти… (Тук тя се впусна в дълги обяснения, които ще прескоча.) Тогава бях в кома и нямаше нищо, нищо освен пълна тъмнина…

– Била си в кома?! Това не го знаех… Е, тогава, какво преживя, не може нищо да не си видяла, преживяла… всички статистики на хора, били в кома, говорят за различни невероятни изживявания…

– Няма такова нещо! – викна тя и изведнъж излезе от мрачното си спокойствие отпреди малко. – Просто няма нищо! Разбираш ли, нищо! Беше пълна тъмнина и … NO NOTHING!

Когато най-накрая схванах, че тя наистина говореше точно това, което е преживяла в състоянието си на кома, изпитах нещо, което не мога да облека в думи… нещо много сложно за описване, съдържаше тъга, ужас и съчувствие. Мълчах и не смеех да я погледна в очите, за да не разбере каквото мислех. Аз знаех какво означаваше преживяната от нея тъмнина – това носеше тя в душата си, пълна тъмнина. Дори и да ме бе помолила да поясня дали имам представа какво означаваше тази тъмнина, не бих намерила сили за това. Защото, както писах в книгата си „Всичко е поправимо само докато живеем“ – това е абсолютно вярно и никога не е късно да поправиш грешките си, да промениш съзнание, мироглед, но трябва да си го осъзнал и съзнателно да искаш да го промениш. Че човекът е преди всичко духовно същество и че принадлежи на Духовния свят, е нещо, което човекът трябва да разбере, докато е на Земята, само тук може да се придобие разбираща, осмислена духовност. Земята е създадена по божествен път и само докато сме тук, чрез придобиване на себепознание за своя духовен произход и божествено предназначение, човекът би вървял по верния път на своята еволюция. Затова именно бях разтърсена, защото Наталия не само в нищо не вярваше, но и се гневеше.Обида за слуха є бе да слуша нещо друго освен това, в което можеше да се убеди чрез сетивата си, от това, което виждаше, че съществува на земята.

– Какво се умълча? Лиана! Слушай, я стига сме говорили за такива глупости – поде тя с ново настроение. – По-добре кажи, какво стана с онзи наш любим приятел… виждате ли се, как е сега?

– Не, не се виждаме – отвърнах и леко се усмихнах. – Той не иска да ме вижда.

– Не може да бъде! В това никога не можеш да ме убедиш. Той просто не можеше…

– Да, наистина, трудно е за вярване… И аз не бих повярвала, че е възможно, но се случи… После, преди три години, дойде един непознат за мен човек и ми каза, че трябва да помогна на нашия приятел, защото… му правела магии за …

– Ааа! Моля ти се спри!! Това още пљ не мога да слушам! Няма такова нещо! Няма магии! Това са простотии, останали от простите народи, днес в съвременната цивилизация няма такива отживелици. Няма, не съществуват магии… Просто не мога да слушам и да повярвам, че ти можеш да вярваш, че ги има…

Наблюдавах съвсем спокойно отвращението, което се изливаше Нети, и когато спря, казах:

– Добре, нека не спорим. Вярваш – не вярваш, в България за съжаление магии се практикуват в размер, който човек трудно може да допусне, а и причиняват много нещастия и трагедии. Разбира се, това пак е израз на духовно невежество, липса на познание на кармичните закони, изоставане в еволюцията, иначе не би се практикувало така повсеместно, но…

– Няма никакво НО! – викна тя извън себе си. – Никога не съм и не бих вярвала в каквито и да са магии, вудо-мудо и тям подобни и не бих позволила… и защо се усмихваш? – изведнъж се прекъсна тя. – Това вече минава всякакви граници!

– Ами усмихвам се, защото в известен смисъл се радвам за теб. Такива абсолютно потънали в своята убеденост, че няма такива „простотии“, магии изобщо не ги хващат. Аз писах за това в „Не умирай неук“. Страхът от магии отваря врата за тяхното успешно приложение. Страхът е един от най-големите врагове на човека. И ето защо нашият общ приятел, който е с лабилна психика открай време, е пълен с всевъзможни комплекси и преди всичко страхове, затова е възможно да е станал жертва на подобна манипулация.

– Не, не, не, не мога да слушам никакви такива глупости! Ти не си първата, която ми споменава за това, откакто съм си в България. Не, няма да слушам каквото и да кажеш и… Лиана – тук вече загрижено ме гледаше тя, – трябва сериозно да се вземеш в ръце и да прочетеш някои подходящи за нашата съвременност книги от подходящите учени. Бих могла да ти препоръчам…

– Да ме пази Бог, ако наистина стигна дотам ти да ми препоръчваш какво да чета! – Вече се смеех от все сърце. – Я стига с тия абсурдни разговори!

– Добре, съгласна съм. Виж, никога не съм имала намерение да се намесвам в твоя или чийто и да е живот. Всеки да живее, както намери за добре. Аз съм доволна от моя живот. Животът е прекрасен такъв, какъвто е, вярвам в постиженията на науката, вярвам във всичко, което е ТУК И СЕГА. Но да чета там разни измишльотини и да си пълня главата с там някакви си стари книги като оная …Библията, написана някога си от четири брадати куковци, как ги наричаха? Не съм длъжна да им помня имената…

В това последно пламенно и страстно излияние тя вложи цялата мощ на отвращението си, че светът още ги чете, и си послужи с такъв пъстър, оригинален, духовит и неподражаем речник (качества, които тя притежаваше открай време), че аз изпаднах в едно състояние, в което не вярвах на ушите си. Неведнъж съм имала възможност да попадам на хора с нейния краен материалистичен светоглед, но пред мен сега стоеше прототипът на тази категория хора! На този прототип аз не бих могла да попадна дори ако съзнателно го търсех.

– Нети, мила Нети, чакай, стой, моля те, спри за миг словоизлиянията си. Не можеш да си представиш това, което току-що изрече! Ти си идеалният прототип на този род хора с крайно материалистично мислене. Аз отдавна възнамерявах да пиша по този въпрос и съм събрала доста материали от различни хора, но ти сега ме смая! Ти просто си търсеният от мен прототип, за да го предам истински!

– Ами пиши си тогава – махна с ръка тя и направи лека гримаса.

– Да, но аз не мога да повторя това, което ти току-що изрече. Разбираш ли? За да предам истинно наговореното от теб като твой мироглед, аз трябва да си послужа с твоите думи. Моля те, моля те от все сърце, знам, че ти остават още два дни в София, но когато си отидеш у дома, моля те, когато намериш време, просто ми напиши това същото, което изрече – твоя мироглед с твои думи.

– Не, не, не – аз не съм по писмата, нито по писането. Няма да го напиша. Но ти ме провокира да ти кажа какво мисля…

– Ама точно за това! Твоето мислене и светоглед са в пълен разрез с моите. Ако аз предам твоята реч с мои думи, няма да бъде същото, ще изкривя твоите думи…

– Абе, давам ти пълното право да предадеш и разкажеш както искаш и каквото намериш за добре от този разговор, щом смяташ, че би искала да го опишеш… Само не споменавай истинското ми име.

– Но това, което ти изрече, беше оригинален шедьовър на ограниченото материалистично мислене и аз не бих намерила същите думи, просто не бих съумяла!

– Пиши каквото щеш! – кимна с глава Нети и така през смях завърши този разговор и среща.

Когато се прибирах у дома, аз бях силно разтърсена от нейните спонтанни материалистически откровения и вътрешно изживявах своето удивление и разочарование, че между най-близките ми има хора, които живеят в пълен мрак. Не само това, а отстояват правото си да живеят в него и се гневят, ако някой се опита да им говори дори за друга действителност освен тази, която виждаме и в която живеем. Толкова силни бяха чувствата ми, преживявайки отново и отново смисъла на казаното от нея, че по едно време осъзнах, че несъзнателно по душевен път бях изпаднала в едно познато само на мен духовно състояние, при което вече чрез чувствата ми, по вътрешен път, ме слушаше целият Космос. У мен нахлу онова странно и, слава Богу, рядко преживяване, когато, ако не успея да запазя пълен контрол върху душевното си равновесие, биха могли да се намесят с мислите си и други същества от душевния свят. Веднага си наложих контрол и се овладях.

На другия ден първата ми работа бе да позвъня на Наталия и отново да я помоля да повтори „шедьоврите“ си от вчера. Тя се смееше отбранително.

– Не, не мога да ги повторя, но нали ти дадох картбланш да пишеш и ги предадеш както искаш!?

– Но няма да е същото! Моля те, моля те, кажи ми само как се изрази за евангелистите – четиримата, които са написали Новия завет на Библията.

– Ами казах само, че за какво се чете тая стара книга, писана от четири изплискани куковци, които са разказвали врели-некипели за Христос. – Аз вече си записвах думите є. – Защо ще ни тъпчат главите, че тоя Христос е дошъл преди 2000 години, за да ни спаси? Е, аз бих ги попитала, защо сега не дойде Христос на земята и да оправи нещата. Къде е той сега?!…

Успяхме да се разделим приятелски, без да се скараме. Бях доволна, че все пак изкопчих поне някои изречения от нея, които бяха автентично нейни. Другите написах по бележките, които си бях записала веднага след като се прибрах у дома, но все пак са само бледо копие на нейната персоналност.

ДА ПРИЕМЕМ РАЗЛИЧИЯТА ВЪВ ВЪЗГЛЕДИ И МИРОГЛЕД С РОДНИНИТЕ НИ С РАЗБИРАНЕ И ЛЮБОВ

Между малкото кръвни роднини, които имам, само с две от тях поддържам постоянна връзка. И двете са много образовани жени, които на младини имаха активен социален живот. Сега са пенсионерки и разполагат с повече време за личните си интереси и занимания. И двете са ми равностойно близки по кръвна линия. С едната поддържам по-слаба връзка, за което вината е само моя. Все не намирам време за срещи, а е жалко, защото именно тя е с широки духовни интереси и проявява огромно желание за повече информация. Досегашната є нагласа е по-скоро към източната мъдрост и философия, предполагам, защото в България по-лесно са се намирали източници в тая насока. Чете с интерес и моите книги и е съгласна да разшири кръгозора си до моите параметри, но ето, отчитам за своя вина, че не намирам време, и то точно за един човек, който не само ми е роднина, но и живо търси разширение на духовните си познания.

С другата ми роднина (ще я нарека условно с името Катя) сме по-близки, и то свързани с една голяма преданост помежду ни, която може би е унаследена като нещо придобито от родителите ни. С нея от деца бяхме съвсем различни във всяко отношение. Тъй като в България не ми разрешаваха дори да пея и репертоарът ми минаваше през строга цензура, както всеки друг българин, така и моите роднини не са ме виждали и чували в моята истинска сценична изява и присъствие. Катя има и до днес някаква бегла представа за моите артистични възможности. Политическите ни убеждения също бяха в двуполюсно разположение, а колкото до духовната ни ориентация – за съвместителство нямаше и няма място. Тя е със съвременно изцяло материалистично отношение към живота, с интерес (без крайности) към научните признания, а що се отнася до религия, до различни духовни или езотерични занимания, интересът є е нулев. Нито иска да знае, нито да чете, нито да слуша по такива въпроси. Моите книги си ги сортира на почетно място в библиотеката си заради посланията в тях и като дар от толкова близък човек, но не вярвам да ги е чела, защото никога не ги дискутира. С тази моя най-мила роднина успяхме заради съществуващата ни истинска обич никога да не се скараме и да не спорим по политически, религиозни и духовни въпроси. Любовта ни толерира огромните разлики между нас. Не пропускаме свети и традиционни празници да сме заедно, защото ценим времето, което ни остава да споделим, и знаем, че няма да е вечно.

И така, Катя понятие няма коя съм аз в действителност, нито като артист, нито в духовен аспект. За нея аз съм детето, с което е израсла, с което я свързват силно изградени традиционни семейни връзки, и толкова. Всичките ми опити да я запозная поне с основните неща от необходимата за съвременното човечество духовна информация са рязко отказвани още в зародиш. Заявява, че не я интересува и не иска да знае дори. И все пак, странно защо, по отношение на дъщеря си, напротив, насърчава я да търси моята духовна ориентация и насока. Голяма мъка е да виждаш един много обичан от теб човек как от неразумност руши здравето и съкращава живота си и въпреки че знаеш много, много неща, с които можеш да му помогнеш – не можеш! Какво мога да направя?! След като не иска моята помощ в тези насоки, всяко настояване от моя страна би било насилие върху нейния избор…

През горещите месеци на това лято бях открила някаква бяла риба и измислила собствен начин на приготовление. Специалитетът ставаше все по-добър, защото постоянно го усъвършенствах. Последния път, когато щях да го правя за себе си, си помислих, че е грях това удоволствие да не се сподели с някого. Изведнъж се сетих за Катя, която много обичаше риба, звъннах є и я поканих на обяд. Тя с готовност прие поканата. Обядът се състоя на другия ден. С голямо удоволствие си похапвахме от всички салати и предястия, които бях приготвила, но когато дойде ред на рибния специалитет, Катя изпадна във възторг. Знаех, че ще го оцени и ще є достави удоволствие, такава беше и целта на нашата среща. Веднага си записа подробно рецептата и заяви, че ще влезе в нейния кулинарен опит. Както си хапваше някакво вкусно парченце от храната, тя затвори очи и издаде звуци на гастрономически кеф.

– Ммм… какво върховно удоволствие е яденето. Това е най-постоянното и достъпно човешко удоволствие! – изрече Катя с философско изражение. – Всички никога не можем да му се наситим и нарадваме, защото човек става все по-изобретателен и за въображението му по отношение на храната няма граници.

– Така е, няма граници – съгласих се аз.

– И ти казваш… ами да, често казваш, че тоя кеф с яденето, като умрем, повече няма да го има.

– За съжаление е така… но затова пък там, известно време след като умрем и се пречистим от човешките си страсти и слабости, няма да чувстваме повече нужда нито от ядене, ни от пиене…

– Ама, Лио, това е отвратително! – прекъсна ме Катя. – Как да си представя един живот, където всички тези удоволствия ги няма? Ама няма ли поне някакви компенсации или заместители?

– Съжалявам – няма – вдигнах рамене и се засмях. – Ти сега питаш също като моя приятел Ники, който за разлика от теб е доста окултно подготвен, но при последната ни среща у нас, на богата софра и пиене, за което имаше някакъв повод, изведнъж възкликна: „Ама, Лианчице, и сега какво? Ние да се подготвяме още отсега и да приемем, че като напуснем земния си живот и отидем в духовния свят, там този кеф вече го няма! Ама изобщо ли го няма?! Това е просто невъзможно, все нещо трябва да има!“

– Прав е човекът. И аз си мисля същото – вметна Катя с разбиране.

– Абе, ти какво си мислиш е едно, позволено ти е да мислиш така, но на него му се поскарах, защото знае достатъчно за живота след смъртта, за да ми задава подобни въпроси с „известна надежда“, че пък може и да не е съвсем така… Повторих му това, което още преди двайсет и пет години съм учила от източните теософски книги, че след смъртта, не веднага, след известно време, има едно поле, което приличало на „Дисниленд“. Тази сфера била населена с души, които със силата на мисълта си създавали и съграждали къщи, институти, болници, библиотеки, уреди… Все неща, които са мечтали, а са нямали по една или друга причина на земята. Затова къщите и постройките изглеждали всевъзможни и различни, без определен стил и вкус, а като резултат от човешкото въображение. Там се събирали хора, които за момента са на едно и също душевно състояние – събирали се, правели си купони, точно както на земята, сервирали си всевъзможни ястия и питиета, каквито са обичали приживе… Изобщо създавали си сами същите приятни условия според спомените си, даже по-изискано и елегантно, отколкото е било на Земята, защото през живота си човек може да няма пари, за да си създаде тоя разкош, а там с мисълта си го създава…

– Е, това лошо ли е? Я гледай, че и аз така ще правя тогава – бурно се разсмя Катя.

– Да… и Ники каза същото, но аз му припомних онова, което е чел и забравяше… Че тия партита са само до време. Защото каквото и да си представиш и сервираш на масата и за ядене, и за пиене, в първия миг представлява все пак някакво удоволствие, докато имаш спомен. Например за вкуса на уискито, ракията, пилешкото, свинското, сладкишите и каквото си обичал приживе… и… само след малко разбираш с разочарование, че всичко това е било само илюзия…

– Защо да е илюзия? Нали сами си го създават? – недоумяваше Катя.

– Защото осъзнаваш, че нищо не изпитваш. След като вече нямаш тяло и физическите си органи, стомах, черва, черен дроб, език, кръв и прочие…колкото и точно да си го представяш и визуализираш, макар още да помниш вкуса, го няма удоволствието, което следва от поемането на сладкиш, алкохол или любима храна. След време преставаш с тази игра, защото не е повече забавна. Разбираш ли?

– Разбирам… – кимна с философско изражение Катя, като ме гледаше замислено. – НО! Не можеш да ме уплашиш! Ще се справя каквото и да е положението… А и не ме интересува какво ще стане, след като умра! – викна тя изведнъж и се заливаше от смях.

Знаех, че разговорът ни с нея в тази посока е безмислен, затова замълчах. След изблика є на безгрижие и тя притихна и се умълча и аз реших, че трябва да кажа нещо по-успокоително:

– Виж какво, Катя, това за навиците ни, слабостите ни, страстите с ядене, пушене, пиене, секс и така нататък е една тема, вълнуваща може би повече, според мен, хора с по-елементарни разбирания. За хора като теб… Има неща от голяма важност да знаеш приживе, като вътрешна сигурност, защото се учат само тук, на земята, там вече е късно…

– Не ме интересува! – упорито повтори тя.

– Ама как може да не те интересува?! Защо се правиш на глупава непукистка, като не си такава! Това е все едно да знаеш, че ще трябва да заминеш в далечна страна и да живееш там. Разумният човек предварително се подготвя и се информира какъв е климатът, какви дрехи да си вземе, какъв език се говори, каква е употребяемата валута, храна и прочие… Това е същото. Защото след приключване на земния ни път ние отиваме в духовната си родина и нямаме вече физическите си тела, няма нищо, с каквото сме свикнали на земята, изведнъж попадаме в един свят, съвсем различен от земните ни представи и условия. За да не преживее пълно объркване от неведение и стрес къде е попаднал, най-добре е човек да се подготви с необходимата информация, докато е жив. Е, вярно, че тази информация трябва да бъде от сериозен духовен източник и авторитет, иначе днес е пълно с книги, в които информацията е невалидна за нашето съвремие. А ти имаш късмета, че ме имаш мене! Не искаш ли да знаеш къде отиваш и как да се подготвиш за това! Познанието е най-голямата сила.

– Не, не искам! Не искам, бе! – упорито, инатски повтаряше тя. – Имам си те за разни други полезни информации.

– Но точно сега с твоето заболяване ти имаш най-голяма нужда от осъзната вяра, от духовна помощ… Ами ти дори молитвата „Отче наш“ не знаеш! Искаш ли…

– Знаех я и си я казвах редовно, преди да умре баща ми… – уклончиво промърмори тя.

– Аз ще те науча как да казваш тази молитва с разбирането, което Христос е вложил в нея. Всяка строфа се отнася за укрепване на всичките ни тела, видимото и невидимите, на цялото ни духовно устройство и връзката ни Бога. И други молитви мога да ти кажа.

– Нямам нужда от твоите молитви. Аз си знам какво си Му казвам, когато искам и се моля на Господа… – и махна с ръка.

– Е, добре, ако имаш някакъв свой избран начин да се молиш, още по-добре, връзката ни с Него трябва да е лична. Въпросът е, търсиш ли Го, или смяташ, че молитвата е празна работа?

Катя запази мълчание, но вдигна вежди и наклони глава в един красноречив жест, който означаваше „Как се моля, си е моя работа“. Физиономията є се измени, показваше едно душевно състояние със запазени параметри, което не желаеше да споделя с някого. Докато я наблюдавах мълчаливо, се сетих мълниеносно за безброй други по-раншни впечатления от нейни реакции. Тя никога не богохулствше, приемаше като нещо естествено и по традиция молитвата, която четях при събирането на маса, поощряваше ме да уча дъщеря є в духовните насоки, просто само не проявяваше личен интерес нито към религия, нито към духовни науки. Няколко пъти при кризисни ситуации в живота є ми бе доверявала, че е преживяла нещо много лично от духовен характер, но отказваше да го сподели с мен. Никога не я насилвах да ми каже това, което тя пазеше за себе си. В момента осъзнах, че дълбоко в нея имаше много страхове, които не разкриваше. (Антропософията дава обяснение на този вид страхове и моята приятелка доцент Иванка Кирова, дългогодишен антропософ и авторка на доста книги, написа дори един интересен материал по тази тема. Ще се опитам да подбера есенцията от него, без да осакатя подробното изложение по въпроса, и ще го поместя по-нататък, след като приключа с този разказ.)

– Катя, никога не бих се намесвала в запазеното ти лично пространство на душевност, но ти си може би най-близкият ми човек на земята, много добре те познавам и затова усещам, че някъде с тебе просто се разминаваме. Не стигаме до диалог, защото ти се затваряш и почти агресивно отказваш да разговаряш на духовни теми. Ако не беше твоята подчертана през целия ти живот нравственост, високоморална нагласа и отношение към всичко, по всеки житейски въпрос или действие, бих те оставила на твоето „проспиване“ на живота. Но просто търся за себе си обяснение.

Катя упорито мълчеше и си отпиваше бавно от водката пред себе си, а аз продължих:

– За съвременното човечество най-важното е да изработи през своя живот морални категории. За съжаление нашият свят все още далеч не е станал морален. Ти обаче си развила в най-голяма степен моралните тенденции в себе си. Това е прекрасно, но не е достатъчно, защото липсата на интерес към духовното знание е пагубно. Днес повечето хора в лудото препускане и развитие на материализма не успяват да придобият в своето съзнание импулси от Духовния свят. Тези хора, между които си и ти, ще минат през портата на смъртта без никакво предчувствие за духовните факти. Ако са имали на земята някои духовни интереси и занимания, те щяха да ги пренесат със себе си след смъртта. Това именно би било едно неоценимо богатство. Но повечето хора от днешното материално и спящо човечество, умирайки, не разполагат с такива. Знаеш ли какво ги очаква тези хора след земната смърт, малко по-късно, минавайки от една сфера в по-горна сфера – САМОТА. А за Духовния свят точно тази самота е равносилна на смърт и…

– Я стига си дрънкала глупости, че се уморих да те слушам! – викна весело Катя, след като бе отпила здрава глътка водка. – На кого ги разправяш тези небивалици! Аз съм най-общителният човек и тук и ТАМ, макар че не знам точно какво ще е, знам, че ще имам много приятели! Я млъквай!

– Да, но само така си мислиш, че ще бъде. Отначало, в първия период след смъртта, е много важно дали си бил общителен, имал ли си приятели, но после, по-нагоре в моралната сфера, ти специално пак ще си добре, защото ще срещнеш сродни души, но нагоре?! Като нямаш представа от религия, от Бог, от някаква религиозна нагласа – следва самота. Нали това искам да ти обясня…

– Е, та какво! И така да е! Изобщо не ме интересува какво ще бъде, като умра! Таман ще си почина, ето къде ще си почина…

– Катя бе, защо умишлено се правиш на несериозна, на ограничена или наистина си незаинтересована? Как може да не искаш да знаеш?! Масовото човечество се страхува от смъртта и всеки всичко би дал, за да научи нещо за живота си там. Но ако пък гледа лековерно на тази тема и събира информация по нея откъдето и да му падне, е още по-опасно от неведението, защото лесно може да бъде манипулиран от зли същества.

– Не ме интересува! Колко пъти да ти го повтарям – смееше се Катя. – Да става каквото ще! Нито пък ме е страх от смъртта. Докато съм жива, всичко от живота ме интересува, а после, след като умра…

– Не, не говори лекомислено, защото просто не си такава. Моля те, слушай ме – тихо, но твърдо є казах. – Нашият свят граничи с един друг свръхсетивен свят и никога досега намесата на този свръхсетивен, метафизичен свят в нашия видим физически свят не е била така интензивна, както днес. Само че хората не забелязваме нищо. Този свят не се вижда с нашето физическо зрение. И ако човек съзнателно не се подготви от земята с познание за Духа и да опознае Духа тук, в условията на физическия свят, никога няма да разбере колко ужасно е да се погуби една човешка душа след смъртта…

– Не ме интересува! Не разбра ли, че каквото и да има след смъртта, не ме интересува! – упорито повтаряше Катя.

– Добре – въздъхнах, примирявайки се. – Има нещо обаче, което бих искала да разбера за себе си…Ти поне си стояла лично между купищата с писма, които получавах, и четеше някои писма, нали тогава искаше да ми помагаш? Помниш ли как беше ужасена: „Ау, Лиана! Как можеш да четеш всичко това! Толкова е натоварваща тази човешка мъка!“ Е, след като виждаш, че толкова хора ме молят за среща, за да ме видят или чуят лично и да научат нещо от мен по въпрос, който ги интересува, защо ти, като си ми най-близка, никога не се ползваш от това, с което мога да съм ти полезна?

Тук тя отново стана сериозна, влезе в онова вглъбено и затворено състояние и помълча, преди да отрони:

– Знаеш, че преди четях, а сега не мога да чета повече.

– Да, но аз многократно ти предлагах и отделно да се срещнем, и устно да ти поговоря за най-важните неща, които би трябвало да се знаят…

– Някога да съм ти отказвала? Сигурно не си била много настойчива – вяло се отбраняваше Катя.

– Така ли?! Ами миналата Коледа? – чак сега реших да є кажа за едно огорчение, което дълго бях таила в себе си. – Помниш ли, като мина средата на празничната вечеря, както се беше създала приятна семейна атмосфера, че аз предложих на теб и дъщеря ти: „А сега искате ли, като приключим с вечерята, да ви разкажа за раждането на Иисус от Назарет, за покръстването му в реката Йордан и слизането на Христос в неговите обвивки?“ Ти ме прекъсна и гневно викна: „А, няма да ми разваляш Коледата! Друг път, може би утре…“ Тогава замълчах, но това утре не дойде, защото нямам право да ти го налагам, щом ти не се интересуваш дори. А кога би могло да има по-подходящ момент за такъв разказ от святата нощ? Знаеш ли, че някога Коледата е събуждала най-дълбоките чувства и предана обич към Христовото Същество, чието идване на земята е било подготвено чрез Святото Раждане на Иисус.Оттогава насам нещата все повече се променят. Човекът все повече се материализира и отдалечава от Духа. КОЛЕДАТА Е ЗАГУБИЛА СВОЕТО ИСТИНСКО ДУХОВНО ЗНАЧЕНИЕ И СЕ Е ПРЕВЪРНАЛА В ЕДИН ИЗЦЯЛО МАТЕРИАЛНО ИЗЖИВЯН ПРАЗНИК. Празник на подаръци, разкош в яденето и пиенето, просто повод за веселие в семейна обстановка, но в съвсем материален вид. И какво си говорехме през тази вечер? Колко нови украшения сте купили за елхата, за коледната украса и осветление, на кого ще се падне пЎрата, баницата да не прегори…

– Не спазих ли седемте постни гозби, прекадяването на къщата, разчупването на питката и наричането първо на Богородица, на къщата, на…

– Това е повърхностно спазване на вековната традиция. Дори коледната музика, която специално ви донесох, не я слушахте, синът ти я махна. Не разбираш ли? Всичко се изживява външно, по един материален начин! Знаеш ли, че този празник някога е бил преживяван с вътрешна светлина и любов и че човешките души са се свързвали с висшите изживявания на Космоса, защото тогава, тази нощ, небето се отваря към земята и много чувствителни души могат да си получат дара…

– Какъв дар? – бързо ме прекъсна Катя.

– Е, това няма да ти кажа. То е за който дълбоко се интересува и стреми към Христовия импулс. Нашата човешка задача е да внесем отново Христос в Коледата. Въпреки че материализмът затъмни съзнанието за Христос, едно пробуждане с растящо разбиране на Христос може да бъде осъществено чрез одухотворяване на изкуствата, на всички видове земно творчество, одухотворяване на природата… трябва да се научим да съзерцаваме природата със сърдечни чувства, да събудим религиозните си чувства… – замечтано нареждах и въздъхнах неволно. – Но ти все пак прояви завидно търпение да ме слушаш!

– Напротив – спокойно и без въодушевление отвърна Катя. – Ако намериш подходящия момент да концентрирам вниманието си върху това, което говориш, бих те слушала. Впрочем не ми се слуша, без да отговаряш веднага на въпросите, които, слушайки те, изникват в мен.

– А! Ето! Точно там е бедата… За да можеш да схванеш същината, когато ти се разказва „нещо“ ново, за което ти не си употребил усилие или постоянство да прочетеш лично и да го осмислиш, трябва внимателно да слушаш, дори да си водиш бележки и да не задаваш въпроси на този етап. Чутото ще се влее в теб и ако ти размисляш върху него в тоя вид, както си го чул, и го оставиш да стои в теб въпреки въпросите, отговорите ще дойдат с постоянството в тази насока. А ти ми задаваш въпроси с един командьорски вид, който звучи: „Я първо отговори на въпросите ми, за да преценя доколко си заслужава да те слушам!“ Не става, мила моя, насила или по тоя начин!.. Това е един дар за теб, който, ако не е оценен, по-добре да не се дава. Човек трябва сам да се стреми да намери истинския път, водещ към едно действително разбиране на Христос, и тогава ще последват неподозирани дотогава чувства … и обич, и богоговение, и нови сили за здраве. Би трябвало Коледата да се изживява със свети мисли и чувства, да се размишлява върху Божественото Раждане, което, ако знаем неговата същност, чак тогава можем да разберем нашата собствена човешка същност. Силите, с които се раждаме, не са достатъчни, за да достигнем истинското си човешко предопределение, човек трябва и да се роди духовно. И докато Христос не бъде напълно осмислен, внесен и изживян в Коледата, ние няма да можем да получим необходимите Христови сили за това второ духовно раждане. Хората днес още не чувстват нужда от ново духовно раждане и за приемането на Христовите енергии в себе си. Не са осъзнати. Но всяка човешка душа съзнателно или несъзнателно среща Христос по Коледа в нощната Христова литургия. В свещения среднощен час Архангелските войнства заграждат земята и от тях се излъчва и тече импулс като топлина на любов, спокойствие, ентусиазъм за добро. Това се усеща от всеки вярващ и по-чувствителен човек, а понякога и от най-закоравелите и безверни люде. Днес много автори пишат за еволюцията на човека, за неговите успехи и постижения, за неговата божественост, но все още малко хора знаят кой точно е Христос и защо е нашият Спасител. Защото само идването на Христос на земята и неговата саможертва направи възможно изкачването на човека до духовните висини. За земното човечество централната точка на моралния живот е Христовият импулс. Затова човек трябва да се срещне с Христовия импулс тъкмо на физическия план. Да осъзнае, че това е главната му цел в идването на земята – да приеме в себе си Христовия импулс.

– Е, щом съм кръстена, значи съм приела Христовия импулс?

– Не е достатъчно – отвърнах є, усмихвайки се. – Ти си кръстена в Светия Дух, като вярна християнска традиция, но за приемането на Христовия импулс в себе си е необходимо да се събудиш и духовно… И изучавайки себепознание, ще стигнеш и до Христовия импулс. Сега крещиш, че не те интересува, но като отидеш обратно в духовната си родина, ще разбереш какво си пропуснала, докато си била на земята. Хора, които не се интересуват от духовност и откъсват себе си от духовното, нито имат някаква религиозна нагласа, нито искат да четат или да чуят нещо духовно – такива хора след смъртта, дори и да са имали морално предразположение, на едно следващо ниво, стават отшелници. Нищо друго не може да бъде направено за тях, прекарват в изолация до следващото си превъплъщение, където ще имат нов шанс да се придвижат към Духа.

Катя ме наблюдаваше най-спокойно, без видимо да е докосната от казаното, и сви рамене:

– Е, както сама казваш, значи винаги ще имам втори шанс… някога. Защо да се затормозявам сега?

– Защо ли? Защото всичките ти безброй болести в тоя живот са вероятно последица от бездуховното ти отношение. Здраво етерно тяло и органи се придобиват в следващия живот при съзнателна активна духовна дейност и осмисляне на духовния произход на човека. Ако беше прочела последната ми книга, на която само заглавието подсказва много „Всичко е поправимо само докато живеем“, щеше да разбереш. Виж, голяма мъка е за мен, че моята обич към теб не е достатъчна, за да те измъкна от „спящото“ ти и бездуховно състояние… Да, да, вече виждам какво ще възразиш, че не си бездуховна, но ходенето по театри и слушането на концерти е една друга духовна нужда. Ще те помоля да запомниш поне една сентенция и да размисляш върху нея всеки ден:

Кармична закономерност и необходимост е, че това, което в един живот е духовно в човека, в следващия живот се изявява в неговото физическо тяло.

И още: Новото лечение на нашето време е, ако човек използва силите на своя Аз, за доброто на другите ( не само за децата и обичните си, а за всички други). И последно искам да ти кажа – знам, че не си толкова духовно ограничена, а по-скоро изпитваш известен страх пред неизвестното след смъртта. Това е най-естественото нещо, всеки изпитва същото, докато не придобие известно познание и разбиране за своята духовна същност. Съветвам те да прочетеш книгата „Живот между смърт и ново раждане“ от д-р Рудолф Щайнер. Там този учен и ясновидец научно и подробно обяснява какво става след смъртта и защо е необходимо, докато сме на земята, да развиваме себепознанието и духовния живот – защото само силите, които сме развили на земята, можем да отнесем с нас след прага на смъртта.

И този път както винаги, въпреки различията помежду ни, с Катя се разделихме с обич, доволни, че можахме да се видим.