ЧУДОТО

Слушах спокойното му дишане и с противоречиви чувства мислех за него… Как бързо заспа! Подържа малко ръката ми, после се отпусна и заспа. Това се случваше много рядко. Винаги аз заспивах, а той се въртеше цяла нощ, все нещо го убиваше, нещо не му беше точно… Що за човек беше Боги?! Имаше толкова добро сърце и импулси, а бе така опърничав. Как да му се помогне?! Не вярваше в Бог, но имаше страх и респект от него, значи има надежда. Бог! Няма нищо по-велико от Бога и щастливи са ония, които го знаят със сърцата си. Бог не трябва да се пропагандира, трябва да се почувства. Рано или късно в живота на всеки човек идва момент, когато сам стига до това. Или поне започва да иска да го почувства. Боги беше още далеч от тази фаза.

Чудото с мен в Цюрих страшно го изплаши, но не успя да го насочи по пътя на вярата. Не искаше и да знае защо се случи, само му беше необяснимо и страшно, че стана. А чудеса се случват… Само на онези, които вярват в тях. Всеки от нас може да прави чудеса, ако силно вярва, че може. Само че тая вяра и убеждение не идват току тъй от въздуха, а са резултат от много натрупана опитност, от опита на много животи.

Чудеса се случват на силно вярващите в Бога не когато ги търсят, а когато ги заслужат. Такъв беше и моят случай.

Имахме много отговорен ангажимент в Цюрих. Гастролирахме в Hazyland – от веригата вариететни клубове на известния, може би най-известния, по това време в Западна Европа музикант Хази Остервалд. Бяхме между най-авангардните групи в Европа и с името ми често се спекулираше заради успешните ми гастроли в Лас Вегас.

Тази вечер, за която разказвам, щеше да бъде премиерата ни, а аз не бях добре. Още по пътя за Цюрих имах всички симптоми за моята студова алергия.

Събудих се с потиснато настроение. Отидох в банята и започнах да си говоря сама, за да видя мога ли, или изобщо не мога да издавам звуци. Започнах да правя гаргара с лайка, а после приложих една интензивна єогийска гимнастика за прилив на кръв в гърлото. Беше винаги много успешна и я използвах вместо разпяване. Тъкмо се уморих от гимнастиката и Боги влезе начумерен в банята.

– Изчезвай! Едно от твоите хобита е да ме будиш с трясъци.

– Не съм вдигала никакъв шум – отбранително отговорих, но при ужасно хрипкавите звуци на думите, които произнесох, той съвсем помръкна.

– И не си въобразявай, че няма да пееш тая вечер!

– Ще пея… ако мога.

– Ще пееш, мамка ти мръсна! Ще пееш! Да не си приемала този отговорен ангажимент! Не излизам на сцената без теб! – и трясна вратата след себе си.

Отпуснах се на цимента в банята и горчиво заплаках. Това не беше за първи път, нито щеше да е за последен. Той изпитваше панически ужас, ако не бях на сцената при отговорни ангажименти. Всеки нормален човек би разбрал и извинил някого, ако е болен. Но не и Боги! Аз трябваше да бъда там и да пея! Нямах право да съм болна! Не на такъв ангажимент!

Миналия месец същата история се случи във Висбаден. Беше карнавал, много силен сезон и от нас се очакваше максимум. Точно тогава, на едно от матинетата загубих гласа си, а Боги се разсърди и не ми проговори. Към десет часа вечерта, когато беше време да открия с моето първо шоу, аз лежах по гръб на кревата, още с дрехите от матинето, обзета от пълно отчаяние. Той изрита вратата, разкряска се истерично и ме извади с неистова грубост от стаята, напъха ме с удари в асансьора и ме качи на сцената. Представете си състоянието ми, когато след интродукцията на една прекрасна песен аз отворих уста да пея и успях да произведа само някакви хрипове. Публиката ме гледаше в недоумение, Боги се намеси с флейтата на мястото на моята партия, аз, разплакана, избягах от сцената и се скрих в гримьорната. Бях безутешна и обезумяла от срам. Такова излагане, и то само заради този умопобъркан истерик!

Там ме намериха в полунощ г-н Хази Остервалд – звездата, и г-н Мюлер – собственикът на клуба, който ни бе ангажирал. Обясних им шепнешком и през сълзи случилото се, а Хази ме прегърна и започна да ме утешава. Г-н Мюлер страшно се разсърди на Боги. Взеха ме под тяхна закрила, влязохме в залата, където собственикът смъмри Боги и даде категорични нареждания да свирят и правят каквото могат без мен, да не е посмял да ме закача и че ще пея, когато мога. Даде ми отделна стая в хотела и след като и ме нахраниха – по липса на време не бях яла абсолютно нищо от два дни, пожелаха ми лека нощ и „горе главата“. Рано на другата сутрин лично г-н Мюлер ме заведе при някакъв известен професор по гърлени болести, при когото за визита се чакаше повече от месец. Професорът ме прегледа, пъхна едни лампички в носа ми и се засмя: „Алергия. Два-три дни, моето момиче…“ Даде ми някакви таблетки и след два дни наистина пях.

Но сега, тая вечер, пак ли ще се повтори Висбаденската история?! Не бих могла да го понеса!

Чувах как Боги шумно се облича, удря с юмрук каквото му се изпречи на пътя, маси, столове, гардероби, после тръшна вратата след себе си.

Телевизията предаваше международни състезания по фигурно пързаляне, а аз гледах, но нищо не виждах.

Умът ми беше зает с моите грижи.

И пак упражнения. От едно минавах на друго. Инхалации, гаргари… всичко, каквото знам. Дори близах нишадър… Знаете ли какво значи да се ближе нишадър? Ами опитайте! Може би тогава ще разберете, че животът на певците не е чак толкова за завиждане.

След всички терапии, които си приложих, в осем часа вечерта положението ми беше отчайващо. Можех да говоря, но хрипкаво. Думите не излизаха със звук, а с едно свистене от гърлото. От сутринта до осем вечерта бях се упражнявала, близала нишадър, пила всичко, което знаех и имах под ръка за лечение, но без успех. За пеене и дума не можеше да става!

В осем и половина Боги се появи като чер облак на вратата и грубо каза: „Тръгвай!“

– Къде да тръгвам бе, Боги?! Виж в какво състояние съм! – изхриптях отчаяно.

Това съвсем го подлуди. Без думи, грубиянски ме избута през вратата и право в колата. Обзе ме апатия. Имаше граници на човешката мъка. Не можех повече да плача, душата ме болеше. И този истерик! – мислех си. Само да мине и следващият ни ангажимент в Базел и веднага се развеждам. Аман от него! Жената ражда, мъжът плаче!

В гримьорната седнах пред огледалото с изражение на сфинкс и започнах да се гримирам. Музикантите весело си говореха и се шегуваха, обаче само след няколко въпроса към мен, като чуха как говоря, посърнаха.

– Ау! Ама ти не можеш да говориш, как ще пееш? – попита наивно и нетактично китаристът ни Вальо.

– Питай оня истерик, който ме насилва! – изхриптях аз.

– Той не може да те задължи. Като не можеш, значи не можеш! – отсече разумно барабанистът Пепи.

Боги слушаше, обикаляше в кръг огромното помещение като кон преди състезание, дума никому не казваше, само тряскаше с юмрук по каквото му се изпречи на пътя. Когато те излязоха на сцената, атмосферата беше много потискаща. До моята поява имаше още час и петнадесет минути. Аз не се предавах – пак гимнастики, пак упражнения на езика и току се поглеждах в огледалото. Бях се гримирала великолепно. Като ирония на съдбата изглеждах чудесно, пък и роклята, която бях облякла, беше толкова красива и разкошна, че едва ли и най-критичният и зъл език би могъл да каже нещо лошо. Но каква полза?! Какъв срам ме очакваше! Очите ми плувнаха в сълзи само при мисълта…

Пет минути преди да ме обявят, застанах зад тежката завеса с разтуптяно сърце. „Господи, Велики Боже, помогни ми!“ – изплаках мислено аз. Забих нокти дълбоко в дланите си и продължих френетично да се моля.

– Велики Боже, направи нещо, не ме оставяй да се изложа! Направи чудо, Господи! Направи го заради моята вяра! Знам, че е невъзможно, но нали за теб няма невъзможни неща?! Помогни ми заради моята силна вяра в теб! Само ти можеш да ми помогнеш! Направи чудо! Направи чудо! Моля ти се от все сърце! Не ме оставяй в този момент! Моля те направи чудо!

Колко съм се молила – не знам. Не може да е било повече от четири минути, но интензивно и силно съсредоточено.

Когато чух звуците на тържественото откриване, оповестяващо моята поява, аплодисментите на многолюдната публика, събрах целия героизъм, смелост и рутина, на които бях способна. Започнах да слизам с елегантни, заучени движения по една ужасно стръмна стълба, цялата в усмивки – просто олицетворение на щастието и самоувереността! Махах с ръка на приветствуващата ме тълпа, а в главата си имах само една мисъл: „Сега, както си се олезила в усмивка, само след две минути ще тичаш обратно по стълбите, обляна в сълзи… Какъв идиот съм, че излизам! Какъв идиот съм наистина!“

Събрах цялата си воля, за да не избягам, взех микрофона в ръка… и… започнах да пея! Да! Започнах да пея и с всяка следваща дума удивлението ми нарастваше до еуфория, защото пеех така, както най-добре мога… Обзе ме истински екстаз! Чудото стана! Усещах, че цялата ми кожа беше настръхнала, чувствах косите си изправени нагоре, а цялото ми тяло се тресеше от лек електрически ток. Разбрах, че зад мен стои Някой! Някой или Някаква сила – от нея излизаше тази странна радиация, от която ме тресеше. Обзе ме неописуемо щастие! Не ми достига дарбата, за да го опиша с думи, но се съмнявам, че и най-великият писател би могъл да пресъздаде със земни думи това чувство на щастие! Това трябва да се почувства, да се разбере! Желая ви искрено да имате този шанс поне веднъж в живота! То не се описва!

Екзалтацията ми растеше с всяка секунда и за мен нямаше и съмнение, че Някой стои зад мен. Някой, чието присъствие ме излекува за миг. От очите ми бликнаха порой сълзи, но странно – гърлото ми не се стягаше… Пеех си като едно ангелче.

Инстинктивно се обърнах към Боги, исках да му кажа с очи: „Видя ли чудото?!“ Когато обърнах главата си към него, той вече ме гледаше и както свиреше на саксофона, погледът му недвусмислено говореше: „Преструваш се значи през целия ден, мамка ти!“ Това обаче си го е мислил само до мига, в който погледите ни се срещнаха, след това изразът му веднага се промени. Кой знае какво невероятно излъчване съм имала, окрилена и озарена от тази сила, която „стоеше“ зад мен! Под силните разноцветни прожектори обляното ми в сълзи лице трябва да е излъчвало божествена екзалтация, защото за миг изразът в очите на Боги се смени. Той разбра! Разбра! Разбра истерикът, че ставаше чудо! Очите му изразяваха смут и… страх. След това продължи да свири, но гледаше не в публиката или в мен, а в земята.

Завърших песента при нечувани овации. Мина ми бързо през ум: дали „силата“, която ми се даде, беше само за една песен, за малко? Лекият ток, който ме тресеше, не се разсейваше, а продължи, докато изпях целия блок от седем песни и нещо на бис при голям успех. Между артист и публика много често се създава един магнетичен контакт, когато артистът пусне „фенерчето си“ на излъчване. Така се получи и сега, но заслугата не беше моя. Сълзите, които блестяха под прожекторите, и щастливото ми, необикновено озарено лице също изиграха роля. Успехът ми беше огромен, но кой мислеше за това!

Щом свърших, бързо изтичах по стълбите нагоре, пресякох бара, където всички ръкопляскаха, а някои по-смели младежи се опитаха да ме задържат. „После! По-после!“ – виках аз тичешком и успях да се добера до гримьорната.

Там дадох воля на сълзите и вълнението си, проснах се в цял ръст на пода, без да ме е грижа за скъпата рокля и започнах екзалтирано да благодаря на Бога за голямата милост, която ми бе оказана.

Така ме намери оркестърът и при все че чудото беше ясно за всички, те пак решиха, че съм „изплискана“.

– Видяхте ли! Чудо стана с мен! Чудо стана! – силно развълнувано виках аз с вече напълно чист глас.

Момчетата ме гледаха сериозни и объркани: ,Да бе, не можеше да говориш, а как така изведнъж пропя!“ Само китаристът ни Вальо, който единствен между тях беше набожен, дойде при мен, хвана ме за ръката и каза разтреперан:

– Страшно! Невероятно! Си е ебало майката! – толкова му позволяваше речникът, за да изрази истинския си възторг и респект към Бога.

Пях и по-късно тази вечер без никакъв проблем, все едно, че никога не съм била болна. На другия ден също… И най-интересно е, че след този случай никога повече не се оплаквах от моите студови алергии.

Помня, че написах до много мои приятели екзалтирани писма относно „чудото“, а моят професор от Лондон, мистър Майо, ми писа: „Мила Лиана, трябва наистина да си много щастлива, че си имала възможността да преживееш лично такова чудо. Обаче нито за миг недей да мислиш, че поради случката си нещо по-различна от другите хора или Богоизбрана. Просто е трябвало да ти се помогне и си го заслужила заради силната ти вяра. И все пак, радвай се, че си преживяла такова чудо, това не се дава всекиму!“